/Продължение от м. октомври 2018 год./ Първата ни крачка трябва да бъде да се научим да планираме. Съвсем не е проста работа така да се разпределят следобедните часове, че да има време и за личните желания, и за задълженията. Почти винаги развлеченията и играта привличат повече, отколкото работата. Някои деца, за да успокоят съвестта си, започват да подготвят домашните си работи малко преди родителите да се завърнат от работа и не изпълняват също и дребните домашни задачи, които са им възложени, напр. да купят хляб или да разтребят масата. Предупрежденията и упреците не помагат. Оставянето на бележки всяка сутрин, на които са написани всичките им задължения, може също да не помогне. Най-добре би било, ако всяка вечер заедно с детето обмисляте какво трябва да се свърши през следващия ден, като разпределяте времето за училище, за семейството, личното време, т. е. изготвяте план за следващия ден. Така след няколко месеца тази работа ще стане привичка за детето. Втората ни стъпка е да направим началото по-лесно. Най-критичната фаза при извършване на дадена работа е може би нейното начало. Особено пък ако тя не ни допада, ние намираме нещо друго, което също е важно и го желаем, отлагаме работата, докато срокът не започне да ни „пари под краката“. Положението не е по-различно и за нашите деца, напротив, те като че ли имат повече изкушения. В условията на занималнята този „конфликт между мотивите“ бързо се ликвидира благодарение нарежданията на възпитателката. Обаче кой да разпорежда така вкъщи? Начинът на труд, стилът, за който току-що говорихме, е едно от средствата за улеснение на всяко начало. Убедете детето си, че е много по-добре, естествено в рамките на възможното, да започва ежедневно в точно определено време подготовката на домашните си работи, като предварително си подреди всички необходими материали. Както показва опитът, този начин на работа не изисква много време, за да се превърне в привичка. От психологически изследвания знаем, че даже тялото се приспособява към определено начало за работа и свиква на точно определени паузи. В областта на обучението това обстоятелство намира израз в 45-минутния ритъм на часовете, като най-важната информация за часа трябва да бъде дадена от учителя около десетата минута от началото на часа, когато вниманието на децата е най-високо, а към четиридесет и петата минута вниманието клони към нула и е нужна почивка. Третата стъпка е да се повишава издръжливостта. Критичният момент започва, когато работата е скучна, а и когато отслабне желанието за нея. В случая могат да ни помогнат качествата на характера, които детето е придобило вкъщи с помощта на родителите си. Разбира се, чистенето и миенето не винаги са приятни занимания, но необходимостта от тях ни кара да преодолеем себе си. Четвъртата крачка е да се стимулира самоконтролът. Готов съм! Най-после свърших! Затваряй тетрадките и тичай навън! Дали нещо не е забравено? Задоволява ли ни качеството? Точно тук е мястото на родителския контрол вечер. Целесъобразно е обаче детето постепенно да изпълнява и тази дейност. Способността за самоконтрол и поемане на отговорност започва да се проявява по-осезаемо след навършване на 9-годишна възраст. Най-напред на детето ще му липсва както навикът за контрол, така и предварителната нагласа за него. Във връзка с този проблем нека споменем едно интересно изследване по повод съчиненията на ученици, в чиито писмени работи имало много грешки от невнимание, пропуснати и разменени букви и думи. Поради това учениците получили един подробно разработен план за проверка: 1. Започни с проверка на смисловите грешки, а след това поправи правописните! 2. Прочети изречението на глас! 3. Подредени ли са добре думите една след друга? 4. Пропуснати ли са думи? 5. Прочети на глас всяка дума, разделена на срички! 6. Правилно ли са написани буквите? 7. Пропуснати ли са букви? Този писмен план се изпълнявал точка по точка. След известно време учениците постигнали следните резултати: - грешките поради невнимание изчезнали напълно; - допълнителната проверка била вместена в самата работа, т. е. извършвала се веднага. По-нататък учителката и учениците ѝ подготвили такива планове и за други проверки. Петата, последна крачка, е да се даде израз на радостта от постигнатото. Ако упражнявате подготовката на домашните работи с детето си по този начин, сигурно скоро вашата проверка ще стане излишна. Това означава ли, че по-нататък не трябва да се грижите за тях? Разбира се, че не! Искайте да ви разкажат за новите неща, които са научили! Радвайте се заедно с тях на успехите им! Обмисляйте заедно как могат да се преодолеят трудностите и неуспехите. Помогнете им да почувстват, че техните постижения в училище са много важни и за вас. Вяра в себе си Вярата в себе си е ключ към успеха. Да разгледаме характеристиките на две деца, едното пълно с доверие в собствените си сили, а другото със съмнения в себе си. Анета, 4 клас: „Тя е много ученолюбива, работи много задълбочено и не греши. Участва в часа, включва се активно в учебния процес и с увереност изразява мнението си. Схваща много бързо, без напрежение се справя с трудни проблеми. Но Анета трябва да се научи да приема и отговорите на по-слабите си съученици. Самата тя трябва да се оценява по-критично. Тя се гордее много с постигнатия успех в училище и знае, че може повече от другите. Преодолява училищните изисквания без чужда помощ. Подготвените по нейна инициатива проекти са много разнообразни.“ Сигурно и вие ще се гордеете с такава дъщеря. Но това благосклонност на съдбата ли е, за което родителите трябва да са благодарни? Не! Къде се крият обаче причините за вярата на Анета в собствените ѝ възможности за успех? Но преди това да се запознаем и с характеристиката на Християн: „Той учи много по всеки предмет, но въпреки това носи вкъщи слаби бележки. След толкова много неуспехи се страхува от следващите несполуки. Ученето вече не му доставя никакво удоволствие. Ако Християн срещне задача, която му изглежда трудна, той изобщо не се захваща с нея. Той просто мисли, че може по-малко от другите. Предпочита по-лесните задачи и се страхува от критика. Често не е в състояние да реши домашните си задачи и отива в училище с чувство на неудобство. Но не проявява нито собствена инициатива да промени нещата, нито моли другите за помощ.“ Вярата в себе си или безпомощността се придобиват След като се запознахме с двете характеристики, сигурно се вълнувате от въпроса как можете да накарате вашето дете да повярва в собствените си сили. Както самоувереността, така и безпомощността се придобиват. Още от малки нашите деца са активни, като влизат в досег със заобикалящата ги среда. Те започват да вярват в себе си и разбират, че могат да изменят заобикалящата ги среда чрез собствените си действия. Други деца пък са се убедили в своята безпомощност и така попадат в едно непрекъснато растящо безсилие. Такива безпомощни деца можем да видим особено в семейства, където винаги се изтъкват опасности, без да се търсят възможности за тяхното преодоляване, или където децата са разглезени и не са подготвени за трудности, а също и в семейства, където чрез авторитарното възпитание се натрупва доста отрицателен опит. Самоуверени деца растат преди всичко там, където се счита за естествено да се постигнат високи резултати, където майката и бащата се радват на успехите, а несполуките не се драматизират, където повече се поощрява, отколкото се упреква. Как самите деца обясняват успехите и неуспехите си? Съществува тясна връзка между самоувереността и причините за успехите или неуспехите. Попитайте вашето дете защо е получило шестица. Може би ще получите един от следните отговори: - Положих много усилия. - Тази материя ме интересува. - Имам добри знания в тази област. - Знам как да уча и да затвърдя наученото. - Бях разбрал всичко в часа. Други деца ще отговорят обаче на този въпрос така: - Способен съм. Уча лесно. - Беше случайност, имах късмет. - Този път задачата беше много лесна. - Бях учил предварително с родителите си. - Днес бях в добра форма. - Успях да препиша. Това са две различни групи отговори. Едните ученици приписват добрите си постижения (но също и слабостите) на самите себе си, на собствените си усилия, респ. на собствените си недостатъци. Други виждат обаче причините извън себе си, те съвсем не се чувстват отговорни за резултатите. Мислят, че един път са имали късмет, а друг път - несполука. Учениците, които са разбрали и знаят, че техните успехи или несполуки зависят в значителна степен от самите тях, си поставят и по-високи цели. Те са свикнали да решават самостоятелно проблемите си, правят по-реалистични планове. Те се стремят да се учат от успехите или неуспехите си, поради което анализират по-добре постъпките си. В крайна сметка те преценяват реално себе си и своето място в обществото. При възможност избират задачи със средна трудност, обратно на другата група, където често се надценяват или подценяват възможностите. Доста рано, още от детската градина или началния курс, децата си формират свое отношение към причините за резултатите. Не е лесно да се промени тази позиция, но можем да опитаме. Как ние, родителите, можем да засилим вярата на нашите деца в собствените им сили? Нашата позиция беше, че детето непрекъснато трябва да се убеждава в способностите си да влияе на заобикалящата го среда и да я изменя. Успехите или несполуките винаги са резултат преди всичко на неговите собствени усилия. Как родителите могат да закрепят този опит? Има няколко възможности. Похвалете вашето дете, когато то не очаква: „Но ти можеш и по-добре“ (Също и на нас, възрастните, неочакваната похвала ни действа и остава дълго време в съзнанието ни.) Покажете на детето неговия напредък. Посочете му къде може да бъде и по-добре. Така то разбира, че усилията му са успешни. Както възрастните осъзнават напредъка в своето развитие, когато им поставят нови, по-отговорни задачи, така е и с децата. Например бихте могли да кажете на детето: „Ние се радваме, че си станал толкова умен и разбран, че можем да ти възложим тази нова задача.“ При срещнати трудности не му помагайте веднага, а го окуражете: „Сигурен съм, че ще решиш тази задача! Ако все пак не успееш, знаеш къде съм.“ Никакво състрадание, а съчувствие! „Мога да си представя как се чувстваш, но съм сигурен, че ще се справиш! Виж, и при мен е така, когато не успея от първия път“. Когато някои ученици показват незадоволителни резултати, се организира допълнителна помощ и наблюдение. Всичко това е добре и е правилно, но тези усилия ще бъдат относително безполезни, докато въпросните ученици не осъзнаят сами потребността да учат, докато сами не потърсят пътища за преодоляване на собствените слабости. Ако един такъв ученик забележи своя напредък, най-често той постепенно придобива увереността, която толкова деца често загубват. Следователно нашата помощ най-напред трябва да бъде насочена към промяна на отношението към ученето, а след това да подготвим ученика сам да организира дейността си. Следва...
0 Comments
Your comment will be posted after it is approved.
Leave a Reply. |
„Не се стреми да знаеш всичко, за да не станеш невежа във всичко.“
Демокрит „Ако се взирате в нещата достатъчно дълго, знанието ще дойде.“
Неизвестен автор Archives
May 2024
Categories
All
|